„Обичай ме!“, или да си поплачеш в Сатирата
Стоян Дойчев от „ Възвишение “ с топ роля на сцената
Звездните артисти Албена Павлова и Димитър Баненкин са уравновесена фамилна двойка от междинната класа, отдадена на професионалните си грижи и концепциите за здравословен живот, до момента в който едно необичайно събитие на разклати радикално привидния баланс във всекидневието им. Това се случва в най-новия театър на Сатиричния спектакъл „ Обичай ме! “ под палката на един от доайените на родната постановка Андрей Калудов, някогашен шеф на „ Сълза и смях “, чиито постановки дълго бяха отсъствали от столичните сцена. Пиесата е на французина Себастиен Тиери, набор 1970, един от най-поставяните модерни комедиографи и към този момент притежател на влиятелната премия „ Молиер “.
Наричат творбите му интелигентни криминалета
или класни представители на булевардния (развлекателен) спектакъл – термин, който в родината на драматурга не звучи с негативна оценъчна нотка. Такава е и „ Обичай ме! “. Оригиналното й заглавие е „ Момо “, само че от екипа са го трансформирали, с цел да избегнат съвпадане с имената на други планове в други театри. И по този начин, единствено с тези две думи, безгрешно са дефинирали доминантата в спектакъла – потребността на модерния човек от непосредственост и обич.
В началото Лоранс (Павлова) и Андре (Баненкин) са типичните буржоа, самодостатъчни си в своя спретнат обичай, отчуждени от действителните проблеми на света и подозрителни към другия. Но един невероятен юноша (в трогателното глухонямо-заекващо осъществяване на чаровния Стоян Дойчев – Асенчо от „ Възвишение “) по абсурден метод влиза в дома им и в сюжета на тази неуместна трагикомедия, вероятно поради която критиците съпоставят Тиери с Бекет и Кафка. Недоразумение, опит за машинация или фактически завръщане на необичан в миналото наследник е неговата поява, след която, като последица от вероятното родство, идва и представянето на незрящата избраница (Милена Аврамова)? Какъвто и да е отговорът, „ интеграцията “ на Патрик в фамилията разсънва екзистенциални въпроси, отприщва у Андре подозрения и неприязън, а у Лоранс – блян за
попълване на прочувствените неналичия
и вярата, че може би са не запомнили значимите неща в живота си, само че тях въпреки всичко ги е имало и от душевната им благотворителност зависи да си ги спомнят... „ Една човешка орис, по престъпно тайнствена и по детски смешна, се оказва пробният камък за човешката добрина или нарцисизъм “, загатва Калудов.
Със своя комизъм и лиризъм драмата на героите ни припомня за тотално сбъркания ни житейски план, в който постоянно обратно остава най-главното – обичта и разбирането към близък. Може би, с цел да легитимира наличието на спектакъла на сцената на Сатиричния спектакъл, където фенът по хипотеза отива, с цел да се „ посмее “, в първата му част режисьорът комай излишно е сгъстил гротесковите бои, с много повторения и комедийни клишета. Но във втората част протичащото се на сцената добива същинския си смисъл – сериозна житейска колизия и метафора на несбъднатото, което тревожи като камък в обувката. И изтръгва по някоя сълза от очите, пък в случай че ще да е и в Сатиричния спектакъл.
Героинята на Албена Павлова открива, че има потребност да дава любов.
Звездните артисти Албена Павлова и Димитър Баненкин са уравновесена фамилна двойка от междинната класа, отдадена на професионалните си грижи и концепциите за здравословен живот, до момента в който едно необичайно събитие на разклати радикално привидния баланс във всекидневието им. Това се случва в най-новия театър на Сатиричния спектакъл „ Обичай ме! “ под палката на един от доайените на родната постановка Андрей Калудов, някогашен шеф на „ Сълза и смях “, чиито постановки дълго бяха отсъствали от столичните сцена. Пиесата е на французина Себастиен Тиери, набор 1970, един от най-поставяните модерни комедиографи и към този момент притежател на влиятелната премия „ Молиер “.
Наричат творбите му интелигентни криминалета
или класни представители на булевардния (развлекателен) спектакъл – термин, който в родината на драматурга не звучи с негативна оценъчна нотка. Такава е и „ Обичай ме! “. Оригиналното й заглавие е „ Момо “, само че от екипа са го трансформирали, с цел да избегнат съвпадане с имената на други планове в други театри. И по този начин, единствено с тези две думи, безгрешно са дефинирали доминантата в спектакъла – потребността на модерния човек от непосредственост и обич.
В началото Лоранс (Павлова) и Андре (Баненкин) са типичните буржоа, самодостатъчни си в своя спретнат обичай, отчуждени от действителните проблеми на света и подозрителни към другия. Но един невероятен юноша (в трогателното глухонямо-заекващо осъществяване на чаровния Стоян Дойчев – Асенчо от „ Възвишение “) по абсурден метод влиза в дома им и в сюжета на тази неуместна трагикомедия, вероятно поради която критиците съпоставят Тиери с Бекет и Кафка. Недоразумение, опит за машинация или фактически завръщане на необичан в миналото наследник е неговата поява, след която, като последица от вероятното родство, идва и представянето на незрящата избраница (Милена Аврамова)? Какъвто и да е отговорът, „ интеграцията “ на Патрик в фамилията разсънва екзистенциални въпроси, отприщва у Андре подозрения и неприязън, а у Лоранс – блян за
попълване на прочувствените неналичия
и вярата, че може би са не запомнили значимите неща в живота си, само че тях въпреки всичко ги е имало и от душевната им благотворителност зависи да си ги спомнят... „ Една човешка орис, по престъпно тайнствена и по детски смешна, се оказва пробният камък за човешката добрина или нарцисизъм “, загатва Калудов.
Със своя комизъм и лиризъм драмата на героите ни припомня за тотално сбъркания ни житейски план, в който постоянно обратно остава най-главното – обичта и разбирането към близък. Може би, с цел да легитимира наличието на спектакъла на сцената на Сатиричния спектакъл, където фенът по хипотеза отива, с цел да се „ посмее “, в първата му част режисьорът комай излишно е сгъстил гротесковите бои, с много повторения и комедийни клишета. Но във втората част протичащото се на сцената добива същинския си смисъл – сериозна житейска колизия и метафора на несбъднатото, което тревожи като камък в обувката. И изтръгва по някоя сълза от очите, пък в случай че ще да е и в Сатиричния спектакъл.
Героинята на Албена Павлова открива, че има потребност да дава любов. Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ